1. Етап първи  - „Не знам, че не знам”.

Е, това е нещо неспасяемо. Блажени невежите, но дали? Все пак, идва бухалката и те прасва с всичка сила – я по главата, я по някое друго чувствително място: „ Ей, чш, къде блееш? Не знаеш, драги, не се образоваш. Я да се стягаш!”

Ако осъзнаеш, че не знаеш, значи си навлязъл в:

2. Етап втори- „ Знам, че не знам”. Важен момент е този. От него насетне има два пътя – или решаваш да узнаеш (умно, твърде умно) , или му теглиш майната (несъмнено още по-умно). Ако бухалката не те е боднала на точното място, подминаваш и си оставаш блажен.

Да речем, обаче, че си принуден да узнаеш. Търсиш, ровиш, учиш, нещичко присветва, излизаш извън познатите полянки и започваш да газиш другаде. Майната й на тревата, тя е за мачкане и пасене. Като се напасеш и поотъпчеш зоната, стигаш до:

2. Етап трети – „Знам, че знам”.  Това е или добро, или лошо. Ще приемем, че е по-скоро първото. Това те упойва, чувстваш се силен, мощен, супермен. Ти ЗНАЕШ, и новата паша ти се услажда. Малката полянка става огромна ливада, пътеките до нея се виждат чак от космоса и от всичко живо и неживо в него. Но, нищо хубаво не е трайно. Полека-лека новата тревичка добива познат вкус, а тънките линийки стават магистрали. Пускаш автопилота. Тогава си стигнал до:

4. Етап четвърти – „Не знам, че знам”. Просто си летиш и не внимаваш за нищо. Сменяш скоростите, без да забелязваш, че го правиш. Заобикаляш дупки и заспали шофьори по инерция. Какво съвършенство! Но погледнато през лупа, това е просто парафраза на етап първи.

Кръгът се затваря, отново си в състояние на блажено незнание. До следващия удар на бухалката.