Все още ме мъчи някаква физическа болка. Отдавна знам как да се справям с тялото си без хапове и глупости, но от време на време имам нужда от опресняване. Така, в търсене на поредното „А-ха!” , се натъкнах на един изключителен автор. В неговата тънка книжка открих най-точните определения за емоциите, които подтискаме ежедневно, и които са в състояние да ни докарат съвсем реални физически страдания.

 

  В синтез тези емоции се свеждат до две – липса на самоувереност, чийто пряк резултат е генерирането на страх за оцеляване, и неприемане на сегашното, което пък генерира ярост и безсилие. В още по-синтезиран вид всичко опира до вечното съмнение „ставам ли изобщо за нещо?”. Питах се, защо повечето човешки същества на подсъзнателно ниво имат толкова ниско мнение за себе си. Сама не стигнах до някакво логично обяснение, та се наложи да попитам професионалист – психолог.

 

  Нейният отговор силно ме заинтригува.

 

  Хората, за разлика от останалите живи същества, имат най-дългия период на пълна зависимост за физическото си оцеляване. Ние сме безпомощни, едва ли не недъгави, почти пет години след появата ни на бял свят. Но какъв шок е осъзнаването, че от най-крехка възраст ни товарят с очаквания и изисквания.   От бебетата се очаква да проходят около годинка, но когато това не стане, родителите са силно разтревожени. Ако не промълвим първите си слова до две годишна възраст, настава паника и откровен ужас, които директно се запечатват в незрелите ни души (ех, колко малко хора знаят, че самият Айнщайн е проговорил едва на 4 години, и е бил обявен за бавно развиващ се...). Изложени сме на постулати за това кое е нормално и кое – не, усещаме страховете на родителите си, че нещо не е наред, ама никак не е наред, и то още от първия си дъх! Измерват ни, сортират ни, слагат в калъпи и ни лепват етикети за стандартна или нестандартна стока. И ние заключаваме, че ако не се вписваме в нормите, не сме перфектни и сме просто второ, а може би никакво качество. Докато растем подчинени на правилата на нашата контролирана среда, заключенията ни прерастват в убеждения и дълбоки вярвания. Отречено ни е рожденното право да се развиваме естествено, с нашата си скорост и в нормалната за нас посока.

 

  Това звучи страшно. Особено на фона на нищожния процент измъкнали се от контрола.

 

  И все пак, надежда има.  Ако някак си можехме да се видим такива, каквито сме родени – перфектни, и да повярваме, че сме именно такива, ако можехме да имаме безрезервно доверие, че всичко се случва по най-добрия възможен начин, животът ни щеше да е лишен от страхове. И никаква физическа или душевна болка не би могла да ни спре.

 

  Имам приятел, който преживя колосална гръбначна травма. Сега е в инвалидна количка, но не страда, чувства се добре. Всеки път щом влезе в банята поглежда една плочка в ъгълчето и казва: „ Виждаш ли, тази плочка далеж не е перфектна, тя е просто парче от нещо, което някога е било стандартнен продукт. Но как, по дяволите, щеше да се оформи ъгъла на банята без нея? Без това криво, малко парченце?”

 

  Този човек е мъдрец. Той знае, че няма никакво значение дали се смяташ за съвършен или не. Истината е, че такъв, какъвто си, имаш своето точно определено място в голямата мозайка.

 

Така че аз, вие, те....ВСЕКИ е част от голямото, без която не може. 

 

Сега му е времето да пратя онази мисъл по дяволите. Тя е в заглавието.

След като прочетох написаното и аз пратих една гадна мисъл по дяволите. Благодаря ти!

"...перфектни, и да повярваме, че сме именно такива..."
Мен лично ме плашат хора, които си повярвали, че са перфектни и губят връзка с реалността. Не е ли по - добре да се опиташ да си дадеш реална оценка сам за себе си какъв си, от колкото сляпо да вярваш на рамки, клишета и други, в които сам се набутваш? Аз поне знам, че не съм перфектна, но какво от това?
Всички ставаме за нещо! Друг е въпроса за какво точно :)

Реалността не е нищо друго освен поредица от елекроимпулси, възприемани от определен мозък. За всеки е различна. Матрицата!

беше целта :) Поне един да прати нещо по дяволите!

аз пък съм съвършена и го знам.
така че няма страшно мила , ще караме самолети :))

и уф, обичам те бре
и се радвам че дойде тук

но да бъда част от голямото ...
Нека поне има две хапчета. Може и без Морфеус.
:)))