Постинг
16.10.2009 11:20 -
Нова страница от две части
Автор: penchozaeka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1087 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 16.10.2009 11:30
Прочетен: 1087 Коментари: 2 Гласове:
0
Последна промяна: 16.10.2009 11:30
Терзания в средата на живота ( януари 2006 г.)
- Време е, любими, да намерим друг смисъл в общуването. - казвам ни в клин, ни в ръкав.
- Какво имаш предвид?
- Помисли си само, нашата плът и кръв тръгва по собствен път. И не ни иска за свидетели. Оставаме сами със себе си. Двамата, и никой покрай нас.
-Глупости говориш! - намръщва се, но ме прегръща успокояващо.
Така звучат разговорите ни в последно време. А събитията се развиват с такава скорост, че не след дълго и той ще осъзнае. Но дали ще приеме? За себе си знам. Раздират ме ужасни чувства. Тъга, че вече си нямам детенце за гушкане (налага се да се задоволявам с плюшени играчки, куче и съпруг), объркване от неспособността ми да се променям достатъчно бързо, за да не изостана от него (порасналото), донякъде гордост, че съм разгадала Божията воля, страх, че може и да сме сгрешили, а нямаме резервен план. Нито пък теми за разговор, различни от неговото бъдеще. Трепетно, но и тревожно очакване животът да продължи да се случва само за нас.
В неделя той (синът) ще стъпи здраво на краката си. Ще се изправи и ще бъде съден от стотици хора. Ще бъде изкушаван, подлъгван от фалшиви ласкателства и аплодисменти. Все още крехката му психика подготвена ли е за този шок? Не знам. Предстои ми скок в неизвестното. Нова страница. Аз не съм готова, далеч не съм готова за това.
- Не разбираш ли? Ние ще сме в публиката, като всички останали…. - отново мрънкам пред отегчения ми мъж.
- Не се вкретенявай. Няма риск. Все ще оцелеем някак. Примири се с естеството на нещата. С наблюдението отдалеч. И вярвай, че някой ден ще ни потърси не за закрила, пари или подслон, а за съвет, или просто да си поговори с нас.
- Кой знае каква харпия ще му завърти главата и ……край! - вече на път да се разрева.
- Бъди сигурна, че ще прилича на теб. - смее се той подигравателно.
Е, новата страница е отгърната. Аз съм харпия, а той - отшелник. Запознайте се с Лошата и Мъдрият. С Истеричната и Спокойният. Обездетени, но прегърнати, както преди. Тези дни (октомври 2009 г) Чета мислите си отпреди доста време и с огромна изненада виждам, че терзанията ми не са се променили. Тогава страницата едва започваше да се отваря, а аз, бързачката, нямах мозък да го проумея и да не пропускам покрай душата си дребните радости и малки моменти неоценени докрай. Така е то, не съм шопкиня по природа, и все се кося – за вчера, за днес, за утре и въобще. Но истинското прерязване на пъпната връв дойде четири години по-късно и ни свари напълно неподготвени, Истеричната и Спокойния. Плаках ежедневно още в началото на това лято, когато решението беше взето с абсолютната сигурност, че избраният път е верен и единствен, че детето ни е било дадено за отглеждане, а не завинаги или вместо домашен любимец. Седмици преди синът да отпътува окончателно, съпроводен от двама ни, колата и огромно количество багаж, се развличах с преувеличени подготовки. В деня на тръгването се скарах със мъжа ми, защото стана с 15 минути по-късно от уговореното време и заради него се заклещихме в сутрешния час пик по пътя за границата. Мълчах цели 100 километра, докато не получих извинение за нарушения график (разбирай – вътрешна организация на мислите). - Добре де, права си, но тези минутки ми трябваха за качествено събуждане. Не се сърди...за никъде не бързаме. – мъчи се да ме утеши той, докато сръчно се справя с отвратителния път до Ниш. И на него, и на мен, ни се иска това пътуване да е дълго, много дълго, да имаме още много вечери, в които да можем да докосваме вече огромното дете, да му плесваме по някой шамар по врата, да го гледаме как поглъща огромни количества храна и расте с по сантиметър на седмица..... Затова спазвахме всички ограничения на скоростта, почивахме на всеки час за разтъпкване и смяна на местата, във всяка държава пробвахме крайпътните тоалетни по няколко пъти. А младежът всеки път протестираше, че му нарушаваме съня и се мотаем. В Хърватска ни спря корумпирано ченге, оглежда ни оттук, оттам, и като не намери друг недостатък заяви, че дължим глоба защото детето на задната седалка не било вързано с колан. - А може би трябваше бебешко столче да му сложим? – опитах се да споря аз, докато синът ми излизаше от колата, разгъвайки се до внушителните 187 сантиметра - живо доказателство, че е голям човек. Полицаят беше непреклонен. Наложи се все пак да призная, че е малолетен, и великодушно бутнах една петдесетачка без да искам квитанция. Измислих включително междинно преспиване в някакъв затънтен хотел в Марибор и докато го открием спечелихме още почти час съвместно обитаване на едно и също пространство. А времето съвсем се беше побъркало. Вместо да се скъса да вали, трещи и вие в унисон с душевното ни състояние, беше пекнало едно слънце сякаш да навакса отсъствието си през лятото, небето беше синьо и безоблачно, а вятърът направо никакъв го нямаше. Алпийските гледки из Австрия а-ха да ни поразведрят, но с едното влизане в Германия отново увесихме носове. Следващите десетина дни преминаха като филм на бързи обороти. Моята истерична натура избухна и увлече всички наоколо в бясно тичане от магазин на магазин, пазаруване на купища покъщина, боядисване, пробиване на дупки, сглобяване на мебели, мръсотия, чистене, изпипване на дреболии, разправии по разни инстанции, регистрации и прочее дивотии. Но крайният резултат бе впечатляващ. Заварихме нещо празно, което напълнихме с уют и сигурност. Малко преди да завършим и последния детайл, младежът, видимо доволен и предполагаемо благодарен, изтърси уж на шега ей тези думички: - Абе, сега като е почти готово, вие няма ли да си тръгвате, че стаята заприлича на катун.... Се ла ви, макар да не повярвах на ушите си. Останахме още ден, и го послушахме. Този път дъждът, облаците и ветровете си бяха на мястото. Празната кола летеше с максимална скорост, нямаше спирки и размотаване, никакви пътни знаци не важаха, а ние се чувствахме като прозрачни обвивки без пълнеж. Изглежда не е било само чувство, били сме реално полу-видими, защото на печалния участък от Ниш към България един ТИР за малко да ни блъсне челно, докато задминаваше някакви пиротски селяни. Ето, сега вече страницата е отгърната, сами сме, животът е наш - нали казват, че започвал едва когато ти пораснат децата и ти умре кучето... Но нашето си е съвсем живо, а освен да ядем пасти в безименни села накрая на цивилизацията, да четем на глас книги за устройството на човешката психика и да чакаме вести, друго не ни идва наум. Засега.
- Време е, любими, да намерим друг смисъл в общуването. - казвам ни в клин, ни в ръкав.
- Какво имаш предвид?
- Помисли си само, нашата плът и кръв тръгва по собствен път. И не ни иска за свидетели. Оставаме сами със себе си. Двамата, и никой покрай нас.
-Глупости говориш! - намръщва се, но ме прегръща успокояващо.
Така звучат разговорите ни в последно време. А събитията се развиват с такава скорост, че не след дълго и той ще осъзнае. Но дали ще приеме? За себе си знам. Раздират ме ужасни чувства. Тъга, че вече си нямам детенце за гушкане (налага се да се задоволявам с плюшени играчки, куче и съпруг), объркване от неспособността ми да се променям достатъчно бързо, за да не изостана от него (порасналото), донякъде гордост, че съм разгадала Божията воля, страх, че може и да сме сгрешили, а нямаме резервен план. Нито пък теми за разговор, различни от неговото бъдеще. Трепетно, но и тревожно очакване животът да продължи да се случва само за нас.
В неделя той (синът) ще стъпи здраво на краката си. Ще се изправи и ще бъде съден от стотици хора. Ще бъде изкушаван, подлъгван от фалшиви ласкателства и аплодисменти. Все още крехката му психика подготвена ли е за този шок? Не знам. Предстои ми скок в неизвестното. Нова страница. Аз не съм готова, далеч не съм готова за това.
- Не разбираш ли? Ние ще сме в публиката, като всички останали…. - отново мрънкам пред отегчения ми мъж.
- Не се вкретенявай. Няма риск. Все ще оцелеем някак. Примири се с естеството на нещата. С наблюдението отдалеч. И вярвай, че някой ден ще ни потърси не за закрила, пари или подслон, а за съвет, или просто да си поговори с нас.
- Кой знае каква харпия ще му завърти главата и ……край! - вече на път да се разрева.
- Бъди сигурна, че ще прилича на теб. - смее се той подигравателно.
Е, новата страница е отгърната. Аз съм харпия, а той - отшелник. Запознайте се с Лошата и Мъдрият. С Истеричната и Спокойният. Обездетени, но прегърнати, както преди. Тези дни (октомври 2009 г) Чета мислите си отпреди доста време и с огромна изненада виждам, че терзанията ми не са се променили. Тогава страницата едва започваше да се отваря, а аз, бързачката, нямах мозък да го проумея и да не пропускам покрай душата си дребните радости и малки моменти неоценени докрай. Така е то, не съм шопкиня по природа, и все се кося – за вчера, за днес, за утре и въобще. Но истинското прерязване на пъпната връв дойде четири години по-късно и ни свари напълно неподготвени, Истеричната и Спокойния. Плаках ежедневно още в началото на това лято, когато решението беше взето с абсолютната сигурност, че избраният път е верен и единствен, че детето ни е било дадено за отглеждане, а не завинаги или вместо домашен любимец. Седмици преди синът да отпътува окончателно, съпроводен от двама ни, колата и огромно количество багаж, се развличах с преувеличени подготовки. В деня на тръгването се скарах със мъжа ми, защото стана с 15 минути по-късно от уговореното време и заради него се заклещихме в сутрешния час пик по пътя за границата. Мълчах цели 100 километра, докато не получих извинение за нарушения график (разбирай – вътрешна организация на мислите). - Добре де, права си, но тези минутки ми трябваха за качествено събуждане. Не се сърди...за никъде не бързаме. – мъчи се да ме утеши той, докато сръчно се справя с отвратителния път до Ниш. И на него, и на мен, ни се иска това пътуване да е дълго, много дълго, да имаме още много вечери, в които да можем да докосваме вече огромното дете, да му плесваме по някой шамар по врата, да го гледаме как поглъща огромни количества храна и расте с по сантиметър на седмица..... Затова спазвахме всички ограничения на скоростта, почивахме на всеки час за разтъпкване и смяна на местата, във всяка държава пробвахме крайпътните тоалетни по няколко пъти. А младежът всеки път протестираше, че му нарушаваме съня и се мотаем. В Хърватска ни спря корумпирано ченге, оглежда ни оттук, оттам, и като не намери друг недостатък заяви, че дължим глоба защото детето на задната седалка не било вързано с колан. - А може би трябваше бебешко столче да му сложим? – опитах се да споря аз, докато синът ми излизаше от колата, разгъвайки се до внушителните 187 сантиметра - живо доказателство, че е голям човек. Полицаят беше непреклонен. Наложи се все пак да призная, че е малолетен, и великодушно бутнах една петдесетачка без да искам квитанция. Измислих включително междинно преспиване в някакъв затънтен хотел в Марибор и докато го открием спечелихме още почти час съвместно обитаване на едно и също пространство. А времето съвсем се беше побъркало. Вместо да се скъса да вали, трещи и вие в унисон с душевното ни състояние, беше пекнало едно слънце сякаш да навакса отсъствието си през лятото, небето беше синьо и безоблачно, а вятърът направо никакъв го нямаше. Алпийските гледки из Австрия а-ха да ни поразведрят, но с едното влизане в Германия отново увесихме носове. Следващите десетина дни преминаха като филм на бързи обороти. Моята истерична натура избухна и увлече всички наоколо в бясно тичане от магазин на магазин, пазаруване на купища покъщина, боядисване, пробиване на дупки, сглобяване на мебели, мръсотия, чистене, изпипване на дреболии, разправии по разни инстанции, регистрации и прочее дивотии. Но крайният резултат бе впечатляващ. Заварихме нещо празно, което напълнихме с уют и сигурност. Малко преди да завършим и последния детайл, младежът, видимо доволен и предполагаемо благодарен, изтърси уж на шега ей тези думички: - Абе, сега като е почти готово, вие няма ли да си тръгвате, че стаята заприлича на катун.... Се ла ви, макар да не повярвах на ушите си. Останахме още ден, и го послушахме. Този път дъждът, облаците и ветровете си бяха на мястото. Празната кола летеше с максимална скорост, нямаше спирки и размотаване, никакви пътни знаци не важаха, а ние се чувствахме като прозрачни обвивки без пълнеж. Изглежда не е било само чувство, били сме реално полу-видими, защото на печалния участък от Ниш към България един ТИР за малко да ни блъсне челно, докато задминаваше някакви пиротски селяни. Ето, сега вече страницата е отгърната, сами сме, животът е наш - нали казват, че започвал едва когато ти пораснат децата и ти умре кучето... Но нашето си е съвсем живо, а освен да ядем пасти в безименни села накрая на цивилизацията, да четем на глас книги за устройството на човешката психика и да чакаме вести, друго не ни идва наум. Засега.
Трудното е лесно, щом е интересно!
Вкусни рецепти за малки и големи
Вкусни рецепти за малки и големи
Вкусни рецепти за малки и големи
Вкусни рецепти за малки и големи
1.
анонимен -
Gucci Sneakers
17.10.2009 10:47
17.10.2009 10:47
, “Anyone who watches this film will not fail to be deeply moved by the incredible imagery captured by Yann Arthus-Bertrand. It is a truly remarkable call to action for all us to play a part in protecting the planet for the generations to come.”
http://www.guccisneakers1.com
цитирайhttp://www.guccisneakers1.com
освен че разбирам. едното ми дете още е до скута ми за още малко , ценя всеки дребен миг , но нищо не ми запълва празнотата зейнала от другото и си мисля как живея сама - малката господарка на голямата къща , която е като невидим затвор и все по празна
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 60
Архив
